Поглеждайки назад в мъдростта на Сенека, затрупана от десетки векове, максимата „За живота учим, не за училището“ отразява точно и днешната реалност. Напомня, че крайната цел на образованието не са заветните високи оценки, а това то да ни подготви да бъдем по-успешни и добри хора в ежедневието. Поставя фокуса върху пътя към развитие.
В институцията можем да открием провокираща обстановка и подкрепа от вещината на учителите, а учебниците и уроците са инструментите, които подпомагат придобиването на нови знания. В същото време движещата сила, която провокира тяхното отваряне, идва отвътре – любопитството е това, което завладява и разпалва интереса към света. И в този смисъл ученето започва с раждането на детето, а родителите и всички в неговото обкръжение имат отговорността да подкрепят развитието на любознателност, която да провокира активност, търсене на нов опит, изследване на заобикалящата го среда. Това е и механизмът, чрез който детето може да изгради здравословна нагласа към грешките – да учи за опита, без да се страхува от оценката, тъй като тя единствено дава насока за това какво още може да бъде научено, а не трябва да парализира, защото грешките са част от живота и като всяко нещо в него е важно как се развиваме и учим от тях.
Опознаването на света започва с появата в него – децата с удивление наблюдават, а с прохождането все по-активно започват да изследват околната среда и за това те да съхранят своя искрен интерес, ключова роля играят първо грижещите се, а след това и всички в тяхното обкръжение. Важно е да се оставя пространство и да се подкрепя изучаването на света дори когато това би означавало допълнителни задачки за мама и татко – например почистване на храната, която детето е размазало с творчески размах по столчето и масичката си, преобличане след епичен скок в локва или осигуряване на нова паста за зъби, защото някой е отрязал тубичката в стремежа си да разбере как е възможно тя да излиза в три различни, но равномерно разпределени цвята. Част от красотата на родителстването се крие и в ролята на проактивно творящи възможности за учене чрез въвличане на децата в нов опит, който може да бъде най-разнообразен – рисуване с акварел и четка, а защо не и директно с темперни бои и пръсти, или посещаване на музеи, природни забележителности или исторически местности, които провокират тяхната любознателност. Това е пътят за изграждане на основа, а впоследствие ролята на учителите е да насочват любопитството към получаване на нови знания и умения и да подпомагат родителите в това, което вече са започнали да градят.
Друг важен аспект за децата е те да усвоят градивна нагласа спрямо допускането на грешки. Отново – при тях е заложено да подхождат с постоянство към провала, докато делото им не се увенчае с успех и добре, че е така, защото иначе светът щеше да е пълен с възрастни хора, които още пълзят, защото ги е страх, че няма да успеят да проходят. Отговорност на грижещите се е да подкрепят тази нагласа дори когато това означава да видят как детето им пада и се разхожда с ожулени колене и лакти, преди да усвои карането на кънки. Но всъщност именно така то може да се научи да възприема грешките като обогатяващи, без да се бои от тях и да позволява да го парализират. Често успехът се предхожда от един или няколко неуспешни опита. В този смисъл ролята на родителя не е като орел да предпази детето от всяко възможно нараняване, а да го научи, че понякога хората падат и това не е срамно, често боли, но не е толкова страшно, защото носи ценен опит, който може да предотврати по-сериозни падания в бъдеще.
Самият живот е училище, нека помогнем на децата с жажда да се впуснат в него, да изследват смело с риск за грешка и без значение колко пъти падат, да се изправят с нов хъс за усъвършенстване.