Да бъдеш, да си, да проявяваш своята индивидуалност звучи лесно, защото включва в себе си да се отпуснеш и да дадеш гласност на това, което извира отвътре. Какво означава да се съединиш с другия, с хората, заедност и какво място си отреждаш сам на себе си сред тях. Елиът Арънсън закачливо определя човека като „социално животно“ – част от обществото с неговите правила, норми и порядки и едновременно с това „животно“ – символ на дивото, инстинкта, първичността. И двете съществуват в унисон, в едно цяло, в единство? Да, възможно е – като живота сам по себе си – чрез баланс и хармония.
И така, нека поразсъждаваме относно това какво представлява да се изгубиш в отношенията с другите. Често препъникамъчето, което блокира, е желанието да бъдеш видян по определен начин и впускането на мозъка в стратегии как да го постигнеш. Всичко това се случва за части от секундата – автоматично и сигурно води до объркване, защото преминава през въпроса: „Какъв да бъда, за да съм …(приет, харесван, уважаван)?“. А тръгнем ли от там, е сигурно, че ще се изгубим, защото самият въпрос предполага да бъдеш някой различен от себе си. В този смисъл най-сигурният начин да се обезличим в отношенията с другите, е да се опитваме да предвидим тяхната оценка, преди да сме проявили себе си и да се впуснем в стратегии, как да получим външно признание.
Кратък път към лабиринта от подвеждащи възможни пътища в отношенията е симпатичната жертвоготовност, която стои зад вярване в стила на: „Другите да са добре (доволни, щастливи), а аз ще се оправя“. Общуването с околните предполага наличието на компромиси, защото неминуемо съществуват различия, а те от своя страна водят до разлики в желанията, мненията, нуждите. Но когато този подход стане неразделна част от взаимодействията с другите, то тогава по-скоро прозира системно пренебрегване на собствената личност в името на чуждото удовлетворение, самопоставянето в позиция на обект за задоволяване на техните потребности вместо на субект с право на собствено мнение. А как най-сигурно се излиза от подобен тип отношения – като започнем да си задаваме въпроса „Какво искам аз?“. Като следствие е важно не на всяка цена да постигнем и удовлетворим своето желание, но това е изходна точка, която съдържа в себе си да си позволим да имаме собствени чувства, емоции, потребности и да помислим по какъв начин да подходим в отношенията с другите спрямо тях – да заявим себе си и своите нужди дори това да означава да кажем „не“; да открием компромис или да направим такъв, но това да бъде осъзнато решение, а не автоматична реакция.
Най-често това, което блокира в отношенията с другите, е страхът – страхът, че няма да бъда приет, харесван, уважаван. А как се проявява той – плаши ни, че „Ако аз споделя своите желания и те се различават от тези на значимите други, те ще ме приемат за странен, няма да ме харесат, ще ме отхвърлят”. Това се корени във факта, че общото сближава, но то не изключва да цениш различното, което ще ти даде гледна точка от друг ъгъл, ще допълни теб и твоето виждане и ще те обогати. Колкото и добре да симулираме сходство със значимите други, то никога не бихме могли да бъдем удовлетворени от отношенията си с тях, ако не сме автентични и не проявяваме себе си. Иначе казано, ничие копие на „Мона Лиза“ не е и не може да бъде по-високо оценено от оригинала на Да Винчи, без значение колко талантлив е художникът. Е,и в междуличностните отношения това е факт – за да бъдем истински удовлетворени, присъстващи и едновременно с това ценени като събеседници и партньори, то проявата на индивидуалност дори различие на моменти, е пътят, който може да ни отведе там.
Понякога да се изгубиш и да осъзнаеш, че е така, може да бъде първата крачка към това да откриеш кой в действителност си. А другите – те са там, за да ни провокират, приветстват, подкрепят и озадачават. Пътят към себе си е свързан с тези на хората около нас по хиляди интригуващи начини.